gala03 wrote:И на мен ми е много трудно да спазвам границата между лигавенето, и показването, че детето е обичано и се зачитат чувствата му

Но не позволявам да ми се качват на главата,де

Давам свобода на избора, на емоциите, но се опитвам да поставя някакви правила. Времето ще покаже как съм се справила
Изключително ме впечатли тази част:
Margaritka wrote:
Не знам кога се загуби добрата българска традиция във възпитанието, според която децата си знаеха мястото. И през ум не ми е минавало да се тросна на родителите ми, докато не влязох с галоп в пубертета. Тогава, при всяка сцена, която не им беше по силите, бях така безапелативно помолвана да се оттегля в стаята си, че го правех с облекчение. Иначе рискувах върху мен да се стовари бащиният гняв, който винаги ме покоряваше с думи и доводи, не с плесници и обиди.
Марги, много хубава статия

. Много ме впечатли тази част, защото и аз така съм отглеждана. Помня, че ако се прибера в 9:05, а ми е казано 9:00, татко само казваше- моля те иди си в стаята, не искам да говоря с теб. Вече не сме приятели и не мога да ти имам доверие...... Ееее, казвам ви мили хора, исках да стане и да ми щляпне един шамар, отколкото да ме мъчи така. Това за мен беше по- тежко от плесница- да не ми вярва.
Така се старая с Гери и Пепи. Искам да ги заболи от дума, искам да го чуят, а не да усетят физическа блка. Дано да успея.
Герганка имаше една такава сцена на тръшкане на обществено място (парка). Заведох я в колата, за да не правим панаири, сложих я в стола и й казах, че като е готова ще я гушна и ще идем пак при децата. Това беше, повече не е повтаряла. Пепи за сега е ОК, но е още малък. В събота му казах, че отиваме до баба Донна. Той каза- не, парка, люлки. Казах- Не, вече бяхме там, сега баба ни чака. Започна да реве със сълзи и преди да го сложа в стола се опъна като струна. Погледнах го строго, повиших глас и му казах, че ако не спре веднага се връщане обратно. Веднага спря и ме погледна уплашено казвайки- Гуш мама. Така изкарахме 30 минути и при бабата, докато не беше сигурен, че съм му простила. Това каза и баба Донна- важното е, че му пука.
Казвам всичко това и се надявам да е така за в бъдеще, децата се променят. Виждала съм трудно дете, което не разбираше нито от добра дума, нито от лоша. Преби всички деца в парка, натроши играчки, очила, всичко, което му попадне в ръцете. Майките като го видеха, че се задава и ставаха и тръгваха. Сега е голям и умен младеж, но майка му се тресеше от нерви всекидневно.
Баба казваше- Най- труданата и най- отговорната работа е да си родител!
Дарка
