Пете,

!Прекрасна тема!
Обичам да чета , харесва ми да чета , но не мога да се похваля , че в последно време чета нещо друго , освен Исабел Алиенде и .....Крушките

!
Исабел Алиенде ми е достатъчна като автор , казвала съм - пристрастена съм. Омагьосва ме!Трудно ми е да чета нещо в което има "философия" / налага се тогава да връщам , препрочитам , преосмислям/ , а от това четенето ни ми става по- приятно! И така -открих Алиенде! Хареса ми да разбирам какво чета
И така.......Естествено започвам с
"Паула" - може би най-СИЛНИЯТ роман , който някога съм чела.За обичта ,надеждата , силата на духа , вярата , смисълът да живееш въпреки житейските бури.....Тук хепи енд няма , но има мъдрост и позитивизъм , силни думи написани от майка към дъщеря , която така и никога не ги прочита....
А това е нещо свалено от нета за книгата, което бих искала и аз да мога да изкажа така:
"Може би автобиографичните романи са най-трудни за писане. Заради егото, от което трябва да се отърсиш, но неминуемо се излива от страниците. Заради нуждата да отсееш живота си и да го подредиш по страниците. Заради съзнаването, че някой напълно непознат ще се рови из теб и ще те преценява по делата ти, досущ като себичен бог. Когато се изправиш пред белия лист, за да сложиш в краката му цялото си битие, просто трябва да избягаш от себе си...
Пиша за „Паула” на Исабел Алиенде без кавичките на предметността. Защото Паула е повече от книга. Струва ми се, че когато я държа в ръцете си, тя потръпва от диханието на стотиците страници, върху които бият няколко различни сърца. Паула е автобиография и изповед, надежда и размисъл, философия и проза, живо същество със собствен живот, поезия...
Исабел Алиенде започва да пише Паула за дъщеря си, чийто недоживян живот безвъзвратно се изпарява под милувката на болничните чаршафи и животоподдържащата апаратура. Само че страниците неусетно се превръщат в отдушник за болката от настоящето, в подслон за надеждата и в дом на миналото, ту щастливо, ту разкъсвано от турбуленцията на случайностите и страстите. А посланието, което чака своя получател да отвори очи и да се върне в живота си, се обръща към целия свят...
Сред автобиографичната приказка надничат отломки от културата и мисленето на чилийците, от Испания и Ливан, парченца история, белязани от развращаващата власт и неминуемо повтарящия се ход на времето. Между страниците една необикновен съдба разказва за безкрайната си любов към живота и нашепва молитви към настоящето, пълни с надежда и с нарастващо, кръвожадно отчаяние.
Паула не се чете на един дъх. Защото не можеш да опознаеш някого за едно премигване. Досущ като общуването с жив човек, опознаването трае дълго - цели 500 страници, които са ту мъчително бавни, ту разкъсващо задъхани. Ту невротична, ту флегматична, хартиената Паула е книга с хиляди лица, със стотици ритми и с още толкова истории...
Исабел Алиенде не пише за себе си. Тя пише за живота си, за безкрайния низ от събития, довели до нейното тук и сега, за другите в живота й. Всеки миг се ражда повторно върху страниците, за да нарисува на свой ред чилийката и да й даде живот. Без балоните на егото и с цялата искреност, която може да съществува в една толкова самотна изповед.
За да превърнеш себе си в мастило по белия лист, се искат много любов и още повече смелост. За да превърнеш себе си в книга, трябва да отвориш хиляди врати и да забравиш, че можеш да имаш тайни."