Никой няма да се сети за скритите ти мисли...

[hristina21]

Уаууу,Пинки,много ми хареса Настръхнах

[gala03]

[Danita]

Гале, ...бури много само остава да ги преминеш с достойнство и желанието да видиш Слънцето отново! Бъди много щастлива!

Пинки, Бог е много мъдър и винаги учи!

[gala03]

http://vbox7.com/play:752494d6&al=2&vid=2799177

[Margaritka]

СТРАХЪТ - ИЗПИТАНИЕ ПРЕД ЗРЕЛОСТТА

http://www.psiholozi.com/3/post/2012/05/84.html

[ThinkPink]

"Когато една жена на африканско племе Убунту разбере, че е бременна, тя отива в джунглата с други жени, и заедно те се молят и медитират докато стигнат до" Песента на детето”.
Когато се роди детето, всички от общността се събират заедно и пеят песената на детето. Когато детето започва своето обучение, хората се събират заедно и то пее неговата песен. Когато съзрее , те отново заедно всички я пеят. Когато дойде моментът за сватбата , човекът отново чува неговата песен. Накрая, когато душата му си отиде от този свят, семейство и приятелите се приближават, и както в момента на раждането му, пеят песента, за да го придружи в "пътуването".
В племето Убунту има и друг повод, когато хората пеят песента. Ако в един момент човек извърши престъпление или нетипичен социален акт, те го закарват до центъра на селището и хората от общността формират кръг около него. После пеят "неговата песен".
Племето признава, че корекцията на антисоциалното поведение на човека, не е наказанието, а любовта и припомнянето на истинската му същност. Когато ние разпознаем нашата собствена песен, ние нямаме желание или потребност да нараним някого.
Приятелите ти знаят „твоята песен “ и я пеят, когато я забравиш. Онези, които те обичат не могат да бъдат заблудени от грешките, които си извършил или тъмните ти страни, които показваш на другите. Те си спомнят твоята красота, когато се чувстваш грозен, когато си напълно съсипан, помнят твоята невинност и чистота, когато се чувстваш виновен и твоето предназначение, когато си объркан. "

Тolba Phanem, Африкански поет

[dudence]

Мда-а...и колко само е важно да умеем да се вслушваме и да знаем песните на хората, на които държим и обичаме...
РозАвел

[@viktoriqna@]

100 причини да бъдете щастливи

Всеки може да гледа през розови очила.



1. Когато паркирате идеално още от първия опит.

2. Когато шофьорът пред вас пуска аварийките, за да ви благодари, че сте го пуснали в редицата.

3. Когато спите до обяд.

4. Когато си вземете горещ душ след дълга разходка.

5. Когато сутрин спонтанно се качите в колата и отидете до място, където винаги сте искали. Сам/а.

6. Когато се возите в количка в супермаркета.

7. Когато научите няколко фрази на чужд език и ги използвате в подходящ момент.

8. Когато помирисвате дъжда, падащ върху нагорещения асфалт през лятото.

9. Когато подреждате бутилките с различен алкохол, останали след празниците.

10. Миризмата на солено, която се носи във въздуха, когато стъпвате на плажа.

11. Когато ви присветват с фаровете шофьорите отсреща, за да ви съобщят, че наблизо има полиция.

12. Когато се стоварвате върху стария си любим диван.

13. Когато зачитате първите редове от книга в книжарницата и тя ви харесва.

14. Когато вървите в снега и слушате как той приятно хрущи под ботушите ви.

15. Когато сте първи пред току-що отворената каса в магазина.

16. Когато за малко да заспите на скучна лекция/конференция/семинар, но колегата ви побутва по рамото, за да се събудите.

17. Когато спортувате, докато ви заболят мускулите.

18. Когато на гости ви идват много близки приятели, заради които не трябва да чистите.

19. Когато отдалече улучите кошчето за боклук.

20. Когато се справите с някой от детските си страхове.

21. Когато си тръгвате от магазина направо с току-що купените дрехи.

22. Когато скочите от влак в движение.

23. Когато помиришете току-що изпечен хляб.

24. Когато уцелите зелената вълна на светофара.

25. Когато си отчупвате парче топъл хляб.

26. Когато всички колеги търсят пакетче кафе, но точно вие наметите последното, скрито в ъгъла на шкафа.

27. Когато се чудите какво да обядвате, а се оказва, че някой има рожден ден и черпи с вкусни неща.

28. Когато някой ви подава билетчето си на слизане от автобуса.

29. Когато непознато детенце ви закача в парка.

30. Когато се събуждите малко преди да звънне будилникът и осъзнаете, че има още време за сън.

31. Когато първи в компанията се сетите в кой филм участваше този актьор.

32. Когато налягането в ушите ви спада, след като самолетът кацне или автомобилът се спусне в ниското.

33. Когато свалите високите токчета от изморените си крака.

34. Когато цветето ви цъфне за първи път.

35. Когато намерите предмет от детството си.

36. Когато си извадите ръката през прозореца на колата и правите вълнички.

37. Когато се успокоите, след като сте се изплашили.

38. Когато в автобуса има много свободни места.

39. Когато си стоите в колата, за да чуете любимата си песен по радиото.

40. Когато установите, че тубата с паста за зъби е почти празна, но има количество колкото за още едно измиване.

41. Когато видите първите отворени обувки на краката на някого, след дългата и студена зима.

42. Когато влизате някъде на хладно в летните жеги.

43. Когато слушате любимото си парче до втръсване.

44. Когато си спомните колко висока ви се е струвала черешата в двора в детството ви.

45. Когато в ресторанта забележите, че на някого бавят ястието, а вашето идва навреме.

46. Когато видите как деветките се сменят с нули на километража на колата.

47. Когато шефът си тръгва по-рано от работа, а вие след него.

48. Когато най-накрая си разплетете заплетените бижута.

49. Когато черупката на яйцето се бели лесно.

50. Когато си намирате забравени пари в джоба на панталона.

51. Когато кихнете 3 или повече пъти един след друг.

52. Моментът, в който публиката разбира коя е следващата песен, която започва да свири групата.

53. Когато стъпвате боси в студената река.

54. Когато стъпвате боси в снежна пряспа.

55. Когато разберете, че от книгата, която много ви харесва, остават още много страници.

56. Когато в петък вечерта си мислите, че е четвъртък и изведнъж разберете истината.

57. Когато счупите ледената коричка на локва с крак.

58. Когато заспивате на излитане и да се събуждате, когато самолетът каца.

59. Когато спите под открито небе.

60. Когато се подхлъзнете, но не паднете.

61. Когато с някой друг кажете едно и също нещо по едно и също време.

62. Когато си тръгваш късно от купон с някой готин човек.

63. Когато получите дълго чакан смс/имейл.

64. Когато се събудите след кошмар и осъзнаете, че е било само сън.

65. Когато най-накрая измиете всички чаши и чинии, след като са си тръгнали гостите.

66. Когато някой, с когото имате среща, идва навреме.

67. Когато се напрягате, за да вдигнете нещо видимо тежко, а то да се окаже леко.

68. Когато четете под одеялото с фенерче.

69. Когато пицата, поръчана посред нощ, дойде много бързо.

70. Когато стъпалата ви потънат в пясъка на плажа.

71. Когато отлепите защитното фолио от дисплея на новия си телефон.

72. Когато най-накрая убиете досадната хлебарка/комар/муха.

73. Когато по време на отпуска забравяте кой ден от седмицата е, а и не те интересува.

74. Когато отстраните проблема на телевизора/пералнята.

75. Когато непознати хора ви честитят рождения ден.

76. Когато откривате скрити възможности на предметите, които уж отдавна познавате.

77. Когато никой от компанията не разбира как работи нещо, а вие го вземате и го включвате.

78. Когато гледате през прозореца как самолетът се отлепва от земята.

79. Когато се спуснете с велосипеда/ските/ борда надолу по хълма, по който трудно сте се изкатерили.

80. Когато извадите от дланта си забилата се треска.

81. Когато се окажете на опашката, която минава по-бързо.

82. Когато героят от филма казва любимата ви реплика, която си научил наизуст.

83. Когато видите бързо тичаща катеричка в парка.

84. Когато си купите нещо на промоция.

85. Когато чупите с лъжичка коричката на крем брюле.

86. Когато оризът, който готвите, набъбва, но не слепва.

87. Когато опитът ви да поправите нещо се окаже успешен.

88. Когато човекът на опашката ви пусне пред него.

89. Когато си спомните как е започнало всичко – разговор, запознанство.

90. Когато слушате дъжда, който пада върху палатката.

91. Когато ви се отпуши носът след дълга хрема.

92. Когато лесно се вмъкнете в дънките си от по-миналото лято.

93. Първата цигара след дълго време без пушене.

94. Когато лягате в хладното легло и чаршафите постепенно се затоплят.

95. Когато случайно срещнете познат на улицата.

96. Когато неочаквано си спомните забравена парола за електронна поща.

97. Когато издърпате бурена заедно с корените му.

98. Когато командировката ви съвпада с профилактиката на топлата вода.

99. Първият ден от лятната отпуска.

100. Когато нещо приятно завърши още по-приятно.

[hristina21]

Ключът към щастието е да разберем,че важно е не какво ни се случва,а как да реагираме на онова,което ни се случва

[elora]

Принципът на нарцисите

Автор: Jaroldeen Asplund Edwards

Вече няколко пъти дъщеря ми Джули ми се обаждаше за едно и също: „Мамо, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да е станало прекалено късно.“ Исках да отида, но трябваше да карам два часа по тесни пътища до дома й в планината.
„Ще дойда следващия четвъртък“ – обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.
Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“
Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“

„Само няколко пресечки. Аз ще карам…свикнала съм с мъглата.“
След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ – усмихна се Джули – „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ – казах строго аз – „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“

И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол … и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.

Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората, спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.

Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.

Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Дхули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.

„Кой“ – попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда – „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ – отговори Джули – „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“

Това беше принципът – принципът на нарцисите.
Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!

Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.

Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.
Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.

Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.
„Джули“ – казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното – „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това – цвете по цвете.“

Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ – признах на Джули – „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“
Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!
Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове.
За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай:
„Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.
[img]Принципът на нарцисите

Автор: Jaroldeen Asplund Edwards

Вече няколко пъти дъщеря ми Джули ми се обаждаше за едно и също: „Мамо, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да е станало прекалено късно.“ Исках да отида, но трябваше да карам два часа по тесни пътища до дома й в планината.
„Ще дойда следващия четвъртък“ – обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.
Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“
Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“

„Само няколко пресечки. Аз ще карам…свикнала съм с мъглата.“
След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ – усмихна се Джули – „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ – казах строго аз – „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“

И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол … и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.

Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората, спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.

Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.

Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Дхули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.

„Кой“ – попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда – „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ – отговори Джули – „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“

Това беше принципът – принципът на нарцисите.
Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!

Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.

Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.
Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.

Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.
„Джули“ – казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното – „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това – цвете по цвете.“

Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ – признах на Джули – „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“
Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!
Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове.
За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай:
„Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.