krushkite.com

в-к ТРУД, 23.09.10

На културата й се наложи да оцелява тази година с най-ниския бюджет от поне 2 сезона назад. След редукция артсубсидията за 2010 г. бе намалена на 92 289,10 млн. лв. За сравнение - културният бюджет през 2009 г. бе 121 899,6 млн. лева, а през 2008-а - 103 942,0 млн. лева.

Проектобюджетът за 2011 г. е публикуван в сайта на Министерството на финансите. Оттам научаваме, че за култура са предвидени малко над парите, с които творците се справяха тази година - 94 569,1 млн. лева.

В Министерството на културата умуват как артистите и музикантите ще могат да харчат и приходите си от билети. Засега не е ясно дали и как точно ще бъдат въведени делегираните бюджети в сценичните изкуства.

Хората на духа обаче се питат и друго - само с пазарски сметки и шумолене на банкноти ли ще мерим ползата от изкуството?

През последните години се будя нощем, чувам, че някой плаче наблизо. Дали това не е тате? Или майка ми? Не, лека им пръст. Но усещането за тревога не си отива. И полека-лека това се превръща в мъка. От малък ме водеха на театър, на концерти и по изложби, и като се надигне мъката, като стане непреодолима, бягам при картините... Картините на художниците, на музикантите, на артистите.

Макар и за кратко, за ден-два, мислите ми тръгват в друга посока и не се плаша чак толкова от неизвестното. Преди време редовно бягах в поемата на Георги Борисов “Живия бог”. Четях я сам, на глас. Защото... културата е занимание самотно. Вътре в твоята личност се срещат различни светове. И независимо че сме хиляда души заедно на концерт, това е строго лично, интимно преживяване. Затова е толкова силно - засяга всеки, но по различен, негов начин.

А всяка стадност е убежище на бездарието.

Все едно какъв е произходът на тезисите - социалистически, ницшеански или демократичен... Онези, които търсят истината в изкуството, не могат да маршируват в строй, защото откривателите на истината винаги са еретици. Защото това е полет, който не е привилегия за избрани. Изкуството е присъщо на всички, стига да искат да го открият в себе си. Преди години една вечер в Созопол, в къщата на моя приятел Сашо Главата - огромен, див, потомствен рибар - и майка му, леля Дочка, се разпяха. Пяха оперни арии. Отначало “Наздравица” от “Травиата” - “Да вдигнем чаши...” После дуета на Леонора и граф Ди Луна от “Трубадур”, накрая арията на Каварадоси от “Тоска”. Имах усещането, че слушам на живо най-нежните ерихонски тръби. На сутринта пред къщурката леля Дочка пееше за себе си - няма да повярвате! - “Непорочната богиня”, “Каста дива”. Тя нямаше музикално образование, просто обичаше операта. Гласът й варираше от сопран до контратенор, което на специалистите в Консерваторията би прозвучало ужасяващо, но именно в това бе прелестта в пеенето на тази жена. Лека й пръст. Това се случи в Созопол, на “Рибарска” 16. Като минете оттам, поклонете се.

Културата и изкуството са неконтролируеми. Те не се управляват, подкрепят се. На нито един икономист не може да му излезе сметката, когато реже пари за култура, защото непросветените финансисти искат при вложени 10 лева да им се върнат 15. Инвестициите в културата често се връщат с такива мащаби, че компютрите на Министерството на финансите няма да могат да ги пресметнат. Ако прочетете внимателно есетата на Йосиф Бродски, ще намерите следния абзац: “Когато започнах да развивам своята преподавателска кариера в САЩ след получаването на Нобеловата награда и започнах да предлагам на различни американски университети теми за моите лекции, много често получавах отговор - тук наскоро бяха двама много известни българи, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, и техните лекции са индентични с това, което вие предлагате.”

Българи. В Америка, в Париж, в класиката... Да, с всички злобни забележки, които ще произнесат професионалните нихилисти, това са българи. Онова, което са “заработили” за България, не може да се побере в бюджета на държавата ни. Няма такава мяра.

Не ми казвайте, че народът ни е подивял, че му е нужна единствено чалга. В едно село до Провадия живее краварят Пенко Пенев-Пендоза. По социалистическо време той стана герой на документалния филм, наречен “Ген” заради съзидателния ген, който той разпространяваше около себе си. Минах да го видя една неделя и седнахме “да ядем хляб” под асмата в обора. Той е там непрекъснато, 365 дни в годината. Не беше чувал как Силви Вартан изпя преди години в София “Облаче ле, бяло”. Но когато по телевизора пуснаха отново тази песен, този корав черен мъж стана прав. А наоколо тор...

И пак чувам, някой там плаче.

В криза сме. Но в кризата ще е още по-страшно, ако ги няма хората на изкуството, които не с примери, а с това как живеят ни изваждат от отчаянието. Коко Азарян дойде един ден и каза: “Майна, сега в Народния театър има изключителен състав за “Вишнева градина” на Чехов. Искам да я поставя.” И след 2 месеца почна репетиции. Уж всичко вървеше както трябва, но ракът се разви страшно бързо. Той, както си беше слаб, съвсем изпосталя, ходеше по болници, подлагаше се на всякакви лечения. Имаше надежда. После пак дойде в театъра и няма да забравя неудобството, с което ми каза, че трябва да спрем репетициите, защото в Истанбул му предложили нов вид операция. Замина, стоя два месеца. Върна се и каза: “Продължаваме.” Цялата трупа се скупчи около него с надежда, че репетициите ще го подкрепят някак си. Не след дълго, без да ме гледа в очите, ми рече, че няма как, пак влиза в болница, за най-важната операция...

Артистите разбираха всичко, но стискаха души зад зъбите. След два дни Коко, професор Крикор Степан Азарян, се появи в театъра и ми разказа, че били го обръснали вече и като влезли в операционната, той разбрал от бялото по стените, че връщане оттук няма.

“Продължаваме репетициите.” Каза го сухо. Без емоции. Премиерата се случи. Публиката идваше в театъра всяка вечер, а не след дълго Коко си отиде от нас. За да ни каже, че театърът е по-добрият начин на живот.

Трябва да се доверяваме на мнимото художническо безделие, трябва да му се отдаваме без упреци и мрънкане. Потребността от такова безделие е неосъзнатата необходимост да се прескочи в подсъзнанието. Художникът е онзи сложен регулатор, който свързва в едно и най-несвързаните впечатления. Чистотата на жанровете е свойствена преди всичко на епигоните. Откривателите варварски смесват разнородни стилове и елементи, композират извън стълбицата, пеят неправилно и се оказват победители, не по законите на вкуса. Техните незаконни победи после се превръщат в образци за нови подражатели. Но за да стане това реалност, за да прескочим “оттатък”, е нужна културна субординация. Нужна е културна пирамида с възможно най-широка основа - читалища, кръжоци в училищата, оркестри, танцови и театрални състави, народни надпявания, музеи и галерии във всяка паланка, оперни трупи и театри, киноклубове, филмова мрежа. И това постепенно да се завихря, да се разширява и да се множи, да се изкачва към върха, който се нарича нация.

Преди седмица моят приятел от 30 години, личният ми турчин Вежди Рашидов, сега министър на културата, рано сутринта, нямаше още 8 ч, излезе от Министерството на финансите. И понеже то е до Народния театър, седнахме в кафенето отсреща.

Това беше друг Вежди, с празен поглед, без закачки, без разкази за Сезар и бай Дечко, без живец. Кафето - горчиво. По-горчиво беше обаче мълчанието. Нищо не каза. Стана да си върви, обърна се и рече: “Току-що им казах, че българското министерство на културата е най-бедното министерство в Европа. Не косовското, не македонското. Българското.”

Като престане да бъде министър, Вежди пак ще ми е приятел. Заради отчаянието, което го е обзело. Заради глината, която не беше успял да изчисти от костюма си.

През 2006 г. бях на работа в Москва и за празника на Кирил и Методий се отбих при гениалния артист Алексей Петренко да го поканя, както всяка година, в посолството на прием. Оказа се, че ще е на снимки същия ден, но ми каза: “Като си идеш в София, поклони се на майчица България за езика, за буквите, поклони се от мен и на великите български артисти!”

Покланям ви се.

Но кой, кой там пак плаче?

Понякога в тревожни дни, за да се съвзема, си повтарям едно стихотворение на Валери Петров, и макар да не го знам точно, запомнил съм според мен най-важното. В него става дума за прожекцията на един японски филм, “Голия остров”:

“На остров гол живеят двама/ и го поливат нощ и ден./ Това е филмът, друго няма./ И вий скучаете край мен./ Защо, нима сте духом голи/ подобно оня остров там?/ Ако е тъй, то за какво ли/ се трудиме над вас, не знам,/ но чак додето разцъфтите/ ще мъкнем влагата към вас.”

Това е. От Валери Нисим Меворах.

Всеки ден, като тръгна на работа и застана сутрин пред сградата на Народния театър, аз спирам за миг и си задавам един и същ въпрос: “Нима е вярно, че работя в тази светиня? В този пантеон, построен от едни по-умни и по-мъдри от нас българи, които са ходили из София с цървули от нещавена кожа, но са го направили въпреки нищетата и недоимъка?!”

Нямате представа колко съм щастлив.

И вчера, като се загледах отново във фронтона на Народния театър, за да се поклоня като всяка сутрин на нашия храм, някак си се открои името на патрона на театъра - народния поет Иван Вазов.

И разбрах кой там плаче.

Една българка.

Баба Илийца.

Неутешимо.

Павел ВАСЕВ, директор на Народния театър

ОТВОРЕНО ПИСМО срещу цинизма на "Великолепната шесеторка" и "Байландо”

ДО Г-ЖА АНИ САЛИЧ

с копия : ДО бТВ

ДО ТЕЛЕВИЗИЯ ПРО БГ
ДО НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ
ДО БНТ
ДО БНР
ДО ДАРИК РАДИО
ДО В-К „24 ЧАСА”
ДО В-К „ТЕЛЕГРАФ”
ДО В-К „СТАНДАРТ”
ДО В-К „СЕГА”
ДО В-К „ДНЕВНИК”
ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ ПРИМИЕР НА РБ
ДО Г-ЖА ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА ЗАМ.МИНИСТЪР НА МТСП
ДО Г-ЖА НАДЯ ШАБАНИ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДАЗД
ДО УНИЦЕФ

Уважаема, Ани Салич,

В качеството Ви на журналист, рекаламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено дете с увреждания-много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна и безотговорна управленска и административна социална система на България .Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка” „Байландо”да НЕ успят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция няма шанс да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции , измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави , инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

Уважаема Ани Салич,

Нямаше да си позволя да съм толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя и е по-лесно тези деца да се използват с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по-добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови управленски люде.

Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам.министър Валентина Симеонова каза, че , цитирам по памет: ”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема , както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени”в многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания- от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ бТВ трябваше да установи, че:

- основната причина за многото изоставени ромски деца е „помощ”- ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца сред най-бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна /а не предизборна/ интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос. Отдадени на социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млна население 2 % неефективно население е поносим социален казус-но за бедна държава със 7 млна население с 10 % интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал-няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното от медиите и социалната система и държавата като институция, „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството- колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички. Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12- годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца/каквато масово е икономическата ситуация в момента/ с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата /ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище/, рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството...Ако няма баба или дядо - пенсонер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще-срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност... Трябва да знаете и , че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

Една водеща медия със социални претенции, трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда”основно от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една социална жандармерия-некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната липса- няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най-важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове-заповеди, указания и пр.-дело все на бюрократи- малоумници. Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти от властта голям брой НПО се крадат и прахосват милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са изолатори за семейни деца- ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и последствията от Чернобилската авария за нацията ни и по-скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни- „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца! Уважаема Ани Салич,

За да се затвори входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ” , е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за "семейното" отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях –цинично използвани като марионетки. В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи- децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен , а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива-от другата ще изтича. За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само герои от „планьорки”- ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на битките ни да сме отговорни родители и граждани - ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания... А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите – много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нереахабилитирани, доосакатени...но на никого не му пука-докато не постъпят в дом, където са по-забележими. В крайна сметка акции като „ВШ” правят привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по-долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата: 1.В новата кампания на уницеф за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом. Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата?Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.

2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен ,няма публикувана документация за процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни. 4. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устаойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ? 5.Услугата ЦНСТ / център за настаняване от семеен тип/, така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за "ДЕЦА". Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ, не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години?. След като е решено, че са изчерпани всички възможности - в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи? 5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време не е ясно има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи , което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността... Две Могили-къде се намира на картата този полу-град, полу- село и какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца? 6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени,е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ / едва ли там има дневен център/. 7. Относно ЦНСТ за деца / в Русе, Варна и София/ е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са? 8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?

Уважаема Ани Салич,

Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца-едната е участник в подобно цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

Красимира Обретенова,
Добрич 0888799165
sveti_mina@abv.bg

Настръхнах.... изтръпнаха ми ръцете, краката, мозъка..... Браво на тази жена, бивша журналистка, отглеждаща дете с увреждания, една истинска майка

Аз пък си мисля , че и двете публикации са писани от хора , които искат да кажат болката си на Държавата , но тя както винаги няма лице / освен разбира се Б.Б./ , или по-точно лицата се сменят достатъчно често , че да не ги запомним и да не им търсим сметка.
За културата какво- някои да ни е спрял да ходим на изложба , на театър ,на опера....- не , но нямаме култура за културата , че как тогава тя да си набави собствени средства , освен държавната милостиня.
Виж за писмото на госпожата , там болката е хем лична , хем обществена. Гледах предаване за не си спомням точно Холандия ли , Дания ли , някоя скандинавска ли страна , но там социални домове за изоставени деца няма , но има чудесни дневни центрове , където така се занимават с "по-различните" дечица и толкова лъчезарност имаше и у персонала и у родителите и у самите дечица , че забравяш че това е по-специално място.Просто измислено и логично- родителите си ходят на работа , спокойни са за грижите около дечицата им , дечицата соцализирани , а не допълнително травмирани от принудителната изолация. Абе въобще държавата създава там общество -свое , преданно , ценено.Ами и обществото ще й се отблагодари тогава.
А Ани Салич какво - има си продуценти предаването , сценаристи , режисьори , печалба сигурно , но и поразръчкване на заспалата съвест на българина.
Като има разследваща журналистика какво- лаят , лаят да привлекат аудитория и после всичко утихва.
Ако аз бях създала семейство по-рано , в смисъл истинско семейство не само с мъж, но и с детенце може би бих емигрирала отдавна от България.Сега мисля , че никога няма да спра сина си да го направи...
В България има нещо ,което никога не се е променяло и няма да се промени - нарича се манатлитет .На мен лично нашенският не ми допада.

Много тъжно и много вярно.....

Не гледам и не поддържам подобни предавания. Опитвам да помогна на всеки нуждаещ се когото познавам. Държава няма. Установяваш го веднага щом ти потрябва елементарен документ. Ако държавниците ги беше грижа за бъдещото поколение, щяха да направят нещо сега. А не да има предавания в които се опитват да събудят българина, тои е буден, но много беден и гладен. На себе си ли да помогне или на други нуждаещи се?!?

Ха сега де?! ПАРАДОКСИТЕ НА НАШЕТО ВРЕМЕ не били от Джордж Карлин , а от някой си пастор Боб еди си кой Тази глобална мрежа ще разбие всичко детско в мен , но независимо от кой са "Парадоксите ....." са ми любим размисъл.....

ЖИВОТЪТ СЕ ИЗМЕРВА НЕ С БРОЯ ВДИШВАНИЯ, КОИТО ПРАВИМ, А С МОМЕНТИТЕ, КОИТО СПИРАТ ДЪХА НИ!
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Запомнете! Отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги! Кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Дръжте се за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът се измерва не с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Ето я и любимата ми версия , така поднесена http://vbox7.com/play:f4006488

Надига се революция срещу култа към скоростта

Карло Петрини основа организацията ”Слоуфуд” и вдъхнови движението ”слоу”

В епохата на свръхбързите компютри и на новите технологии всичко напредва прекалено бързо. Спешно трябва да забавим темпото, иначе планетата ще се разбие в стената.

Такава е философията на движението "слоу", (от slow - бавен) което е на път да се превърне в културна революция, предаде БТА. Зародило се преди 20 години около организацията "Слоуфуд" (с девиз: "Яж добре, правилно и чисто") на Карло Петрини в Италия, създадена в отговор на нездравословното хранене "Фастфуд", днес движението "слоу" вече има разклонения и разновидности в почти целия свят.

Появиха се така наречените "слоу" градове (или как да живееш добре в града), така нареченото "слоу" производство (да произвеждаш качествени неща), така наречените "слоу" пари (да инвестираш в местните продукти и в биопродуктите), "слоу" възпитанието (да отделяш повече време за децата си) или "слоу" облеклото (дрехи, които са с високо качество и не се изхабяват бързо).
Всичко това приканва планетата и отделните индивиди да натиснат спирачките.

В Европа се появиха много трудове, посветени на темата за вредите, нанесени от високата скорост и от забързаното темпо. Германският философ Хартмут Роза стига до извода, че "скоростта, която помогна на света да се модернизира преди два века, сега може би е на път да тласне същия този свят в бездната. Пределите, които може да достигне човек както в индивидуален, така и в екологичен и политически план, са достигнати. Ние не ускоряваме вече темпото, за да подобрим нещата, а за да запазим тяхното настоящо състояние и да гарантираме обществения ред".

Навсякъде последователите на забавеното темпо, дните, в които нищо не се върши, или паузите за възстановяване на силите се множават. Лондонската фирма "Дейтамонитор" дори прецени, че през 2010 г. над 20 милиона души по света са готови да преотстъпят покупателната си способност срещу това да разполагат с повече време.
В Япония така нареченият Клуб на мързела насърчава към един по-спокоен начин на живот в тази страна, в която съществува думата "кароши", означаваща в превод "смърт от преумора".
В град Клагенфурт, в Австрия, Дружеството за забавяне на времето събира всяка година своите членове на така наречен бавен конгрес.
В САЩ инициативата |Предизвикателството на изключването" приканва хората редовно да изключват телефоните, компютрите и телевизорите си.

Този успех може да се обясни до известна степен с това, че движението "слоу", въпреки че се вписва в екологичните течения или теченията срещу растежа, се интересува преди всичко от едно универсално понятие - понятието за щастието.

"Тук не става дума за война срещу скоростта, а за осъзнаване. За неотложна необходимост от намиране на правилното темпо във всяко едно нещо, за да не се превърне животът в непрестанно тичане", обобщава Карл Оноре, автор на бестселъра "Възхвала на бавното темпо", преведена на повече от 30 езика.
"Намираме се в повратна точка в историята. Тази дума-понятие "слоу", която през 2004 г. изписана в търсачката на Гугъл не даваше много резултати, днес препраща към безчетен сайтове", добавя Оноре.

"Начинът на консумация търпи обрат. На хората им е писнало да прекарват живота си в задръствания, да бутат колички в хипермаркетите. Тази промяна ще отнеме няколко десетилетия", смята Жан Леритие, президент на френското движение "Слоуфуд".
"Дори в Индия, застигната от турбокапитализма, се води дебат за опасностите от скоростта, защото хората не са щастливи да губят семейните връзки, да пренебрегват възрастните", казва Карл Оноре.

Сред по-неочакваните форми на това осъзнаване е създаденият от служител на компанията Ай Би Ем "слоу" имейл, който позволява по-малкото, но и по-добро използване на електронната поща. Виенски свещеник пък призна, че се опитва да произнася по-бавни проповеди.

Но освобождаването от скоростта минава през курс на дезинтоксикация, през колективен и личен селективен подбор именно при използването на новите технологии, които пораждат прогреса, но които могат лесно да поробят хората, припомня Патрик Вивре, френски философ и автор на есета.
"Култът към скоростта е част от голямото структурно нарушаване на нашето отношение към времето, което поражда всякакви други подобни нарушения на отношенията. А да живееш непрестанно в напрежение, пречи да живееш, като обръщаш внимание на нещата, на качеството им и оценявайки това, че си част от този живот", смята Вивре.

Тази статия е супер. Днес я четох в Дира. Има много неща, върху които човек да се замисли / промени.
Искам и аз една промяна, нещо по-така, бистря го в главата, да видим в понеделник какво ще светне.

Идеално ме устройва "слоу" начина на живот.От този момент официално ставам "слоу" крушка , макар , че подсъзнателно май отдавна живея "почти" така
Цел - да се усъвършенствам -бавно , без резки движения

А така, Даре Аз малко по-съзнателно сигурно, щом решихме и се преместихме да живеем от София в Сандрово!
А като каза "слоу" крушка се замислих, че енергоспестяващите крушки не светват веднага с пълната си мощност, а го раздават по-лежерно...